— Е, доволен ли си сега? — викна раздразнен Дурьодан на замаяния от своето юначество Бхимасена. — С теб не може никога да се играе!

Децата се струпаха около кладенеца да гледат топката, която плаваше на дъното в черната вода.

— Ами сега — проплака Карна, най-малкото от децата на Дритаращра — какво ще правим?

— Голяма работа! — отвърна Бхимасена. — Аз ще се спусна в кладенеца и ще извадя топката.

Всъщност той вече съжаляваше, че бе прекъснал играта с глупавата си постъпка и малко се срамуваше от укора, който се четеше в очите на другите.

— Не върши глупости — се намеси Юдищира, който беше сериозно момче. — Струва ли си да се удавиш заради една топка? Имаме и друга.

Докато се препираха така, децата забелязаха един човек. Той седеше с кръстосани крака, неподвижен и мълчалив, под сянката на едно голямо дърво ниагрода. Те бяха много учудени, че не са го забелязали по-рано, и се досетиха, че е брамин, един от онези мъдреци, които се предават на съзерцание и на изучаване свещените закони.

Браминът беше слаб, с лице обгоряло от слънцето. Дългите му посивели коси бяха сплетени на една плитка, завита отгоре на главата; като някой беден отшелник имаше на гърба си само една роба, пристегната в кръста. Той беше погълнат от съзерцание на един стълбец дим, който се издигаше пред него от купчина накладени съчки. Малките принцове се приближиха полека и поздравиха човека много почтително, като му се поклониха със събрани ръце пред челото.

Браминът им хвърли изпитателен поглед и им се усмихна закачливо.

— Изглежда, че достойнството и смелостта на нашите деди малко ви липсват — каза той. — Нима внуците на великия Вицитравирна се огъват пред такава лека задача, каквато е да се извади една топка от кладенец!

Момчетата опулиха очи. Брамините никога не лъжат. Възможно ли беше да им се подиграва?… Гласът на непознатия ги изтръгна от тези мисли.