Имало едно време един млад цар, добър и храбър, който владеел една от най-богатите области на Индия. Той се наричал Нал и бил известен надалеч зад границите на своето царство не само със своята сърцатост и сила, но също и с чудната си красота. Когато се появявал сред хората, девойките, както богатите принцеси така и скромните селянки, въздишали, гледайки това съвършено лице. Но младият цар нехаел, или не му се нравело възхищението, което будел в женските сърца, и не се замислял да си избере съпруга.

Славата на цар Нал прехвърлила планините, пресякла реките и стигнала до едно далечно царство; там живеела една принцеса също с несравнима красота и очарование. Това била принцеса Дамайанти, дъщеря на царя на Видарба. Един ден, слушайки своите приятелки да пеят възхвали за цар Нал, тя го обикнала, без никога да го е виждала.

По същото време храбри воини описали пред цар Нал прелестите на несравнимата Дамайанти, така, без да я е зърнал някога, и той, от своя страна, се влюбил в нея.

Времето минавало. Дамайанти чезнела по своя далечен цар. Нал въздишал за принцесата на своите мечти.

Една сутрин царят се бил уединил в дъното на парка в спокойно и тихо място; седнал на брега на малкото езеро, той размишлявал за несподелената любов, промъкнала се в сърцето му. Гледал изумрудните води и се опитвал да си представи чертите на своята възлюбена. Изведнъж вниманието му било привлечено от появата на седем бели лебеда, които плували безшумно върху водното огледало. Лебедите се приближили до него и Нал, без сам да знае защо, хванал една от птиците, най-хубавата и най-съвършената. Птицата, виждайки, че е загубена, започнала да ридае:

— Моля ти се, велики царю, не ми причинявай зло! Пуснеш ли ме на свобода, аз ще ти се отблагодаря. Ние, лебедите, разбираме тайните помисли на хората. Ако желаеш, аз ще прелетя чак до страната Видарба и ще разкрия твоето сърце на принцеса Дамайанти.

Нал, силно учуден и зашеметен, разтворил веднага ръце; птицата излетяла високо в небето и се изгубила.